Офшорната стратегия на Google

Едни от съществените аспекти на взаимоотношенията между бизнеса и правителствата, наред с другите регулации, са данъците. За правителствата те са цената на предлаганите публични блага, но често в съзнанието на представителите на бизнеса същите се възприемат като начин да бъдат ощетени и ограбени от плодовете на своя труд. Тази представа може да бъде нагледно илюстрирана с думите на английския съдия Лорд Джеймс Ейвън Клайд (изречени през 1929 г. по време на делото на Еършир Мотор Сървисиз срещу Данъчните власти на Великобритания): „ Никой в тази страна не е ни най-малкото морално или законово задължен да управлява деловата си дейност или собственост така, че да дава възможност на данъчните власти да бръкнат по-дълбоко в джоба му. Не е напълно справедливо данъчните власти да се възползват от всяка възможност, предоставена им от данъчното законодателство, за да изпразнят джоба на данъкоплатеца.“

Тази нагласа съвсем логично допринася за появата на т. нар. офшорни зони през 20 век. Бурното развитие на зоните, определяни като “данъчен рай” (термин добил популярност след неправилен превод на английския tax haven, означаващ данъчно убежище) се свързва с притока на американски капитали към тях през 60-те и 70-те години на миналия век. Оттогава насам броят им нараства, а използваните в техните граници финансови инструменти и техники постоянно се променят и усложняват.

Използвайки сложна структура американският технологичен гигант Google успява да изпрати по-голямата част от печалбата си от целия свят към данъчни оазиси и постига ефективна данъчна ставка от 2,4% от 2007 г. насам, избягвайки ставката на данък печалба в САЩ, която е 35%. Компанията осъществява бизнеса си глобално и то предимно в страни с високи данъци, където средната ставка на данък печалба е доста над 20%. Вторият най-голям пазар за най-известната търсачка след САЩ е Великобритания, където данъкът е 28%. За сравнение другите в топ пет по пазарна капитализация в технологичния сектор (Apple, Oracle, Microsoft и IBM) осъществяват данъчни ставки между 4,5 и 25,8% върху презокеанските си приходи.

В периода от 2007 до 2010 г. компанията спестява данъци в размер на 3,1 милиарда долара като трансферира чуждестранните си печалби през Ирландия, Холандия и Бермуда, използвайки финансови техники, наречени „холандски сандвич“ и „двойно ирландско“ споразумение. Схемата на действие е приблизително следната: когато компания от Европа, Близкия Изток или Африка закупи реклама чрез търсачката, изпраща парите си по силата на лицензионно споразумение към офиса на Google в Ирландия, където ставката на данък печалба е 12,5%. Но компанията не плаща дори и толкова, тъй като тези средства не остават там. През 2008 г. офисът в Дъблин декларира печалба преди данъци по-малко от 1% от приходите си.
По силата на ирландското законодателство изпращането на парите директно към Бермуда би било облагаемо, затова плащането се отклонява за кратко през Холандия, тъй като определени транзакции към компании от други страни в ЕС са освободени от данъци. След като средствата са вече в Холандия Google се възползва от щедрите данъчни закони там. Поделението там – Google Netherlands Holdings, съществува само по име без да има служители и основната му цел е да прехвърля 99,8% от постъпилите в него средства към Бермуда. А компанията, управлявана от Бермуда, технически също е ирландска, откъдето идва наименованието „двойно ирландско“.

Сключването на лицензионно споразумение с ирландското дружество е типичен пример на друга често използвана техника – трансферното ценообразуване. По силата на тази договореност ирландската компания заплаща лицензионна такса на Google за правото да разпространява и съответно печели от технологията в целия свят с изключение на САЩ. Има логика лицензионните плащания да се определят на възможно най-ниско равнище, тъй като биват обложени с американската данъчна ставка от 35%, а приходите, оставащи в Ирландия подлежат на облагане с 12,5%. Така съвсем законно голяма част от чуждестранните постъпления на компанията биват трансферирани към офшорни зони.
Договореностите, свързани с трансферното ценообразуване са доста разпространени особено сред технологичните и фармацевтични компании, тъй като те в голяма степен зависят от интелектуална собственост, която лесно води до създаване на глобален бизнес модел .